Родена с тази любов

Ако има нещо, за което обожавам да пиша, то е баскетбол. Да се пренасям в залата, да усещам нагорещения въздух, да помирисвам оранжевата топка и да бъда щастлива, че съм заразена от съвсем малка с този вирус.

Трудно ми е да си спомня кога за първи път прекрачих прага на баскетболната зала. Може би съм била на около 4-5-годишна възраст когато облякох зеления екип на тогавашния "Балкан 2000". Вълшебно чувство, което не мога да ви опиша. Бях талисманът на отбора. На всички състезания и мачове капитанът на тима ме водеше за ръка. А най-хубавото беше, че аз гордо носех всяка спечелена купа. За всички там бях малкото "псиронче“. Така се казваше фирмата, която предоставяше екипите на момчетата. Бях най-щастливото дете на света.

("Балкан 2000" и малкото "псиронче") 

Истината е, че израснах по баскетболните зали благодарение на баща ми. Той е човекът, заради когото днес боготворя играта с оранжевата топка и милея за всеки сантиметър от игрището.

Мечтаеше да стана добра баскетболистка и да се развивам в спорта. Но уви, след няколко месеца тренировки разбрах, че не е за мен. Това обаче не ме отказа. Продължих да следя играта отблизо докато ходех с него на всички възможни мачове. Повече от 20 години беше съдия. Обикалях с него по градовете и попивах от чудото, наречено баскетбол. Не пропусках възможност да бъда в залата. Просто, защото играта беше моето вдъхновение, моят адреналин. А днес е моят наркотик. И това е пристрастеност, от която нямам ни най-малко намерение да се откажа.

Случайно или не, баскетболът е винаги някъде около мен. Пътят ми в журналистиката отново ме свърза с играта. И докато използвах умението си да създавам истории, не работех, а дишах баскетбол.

И макар днес пътищата ни да са разделени (за кратко), съм убедена, че един ден ще се срещнем отново, за да сътворим нещо по-смислено от преди.

… защото любовта към баскетбола е в сърцето ми, а оттам НИКОЙ не може да ми я вземе!