Лично: "Да" на различните

Питали ли сте се дали приемате различните от вас? Колко всъщност са по-различни те? Не търсите ли и вие всеки ден различността в нейните най-разнообразни форми? Толкова много питанки и толкова малко съсредоточаване върху въпроса.

Подминавате лесно, махате с ръка и си мислите, че какво ме интересува, нали аз не съм различен, нали правя това, което трябва. Аз обаче не съм сигурна, че това подминаване не е просто бариера и защита, а може би страх, че някой там на улицата ще разгадае, че и ти си различен. И сега питам какво лошо има в това да не си като другите?

Различен си когато твориш и се развиваш в непознат стил изкуство, различен си когато пишеш стихове и все още четеше книгите на Вазов, стихосбирките на Елисавета Багряна, различен си когато продължаваш да се наслаждаваш на историческите филми за българския народ, а не на реалити форматите в страната, когато предпочиташ историята, а не помията. И пак си различен когато живееш бедно, но се учиш, за да успееш. Различен си, защото продължаваш да вярваш, че с качествата си може да промениш света и хората в него. Различен си и още с това, че вярваш в Бог, в човешката добрина и справедливост, че предпочиташ вместо да си на депутатски пост и да се биеш в гърдите, че ти държи властта, а каруцата се управлява от теб, да изкарваш честно прехраната за семейството си. Различен си като цяло във всички духовни аспекти, които не влизат в общоприетата рамка на човешкото начало. Та нали уникалността и неповторимостта на всяко същество се състои точно в тази необикновенност на духа и съзнанието?!

Различен си обачен, не само по тези причини, а и по онези свързани със живота да си сред останалите и да пътешестваш заедно с тях. Различен си най-вече когато те застигне някоя тежка диагноза, когато изведнъж загубиш смисъла и се молиш за малко надежда и приятелско рамо. Тогава също те сочат с пръст и това не ги притеснява, не се свенят от дързостта си да предизвикват съдбата по най-жестокия  начин. Просто защото си болен, незрящ, глухоням и не си като тях – вечните.

В живота съдникът е един. Какво обаче не ни достига, за да кажем „Да” на различните, за да ги приемем с техните предимства и недостатъци, за да виждаме с очите на нормален човек, за да ги усещаме като достойни същества? Вариантите са няколко, липсва ни справедливост, солидарност, толерантност или проява на приемственост. Защо някои от нас са се заели така сериозно със задачаtа да бъдат съдници и да раздават правосъдие кой може да диша и кой не, кой може да се радва и кой не?! От кога притежаваме такава могъща власт да създаваме и рушим човешки живот?!

Жал ми е наистина, срамувам се от хората, които ежедневно се присмиват и подиграват на различните, без да знаят утре какво може да ги застигне тях. Но всеки сам избира, както всеки сам ще плаща за греховете си, а чистилище за някои от тях може и да няма.

И в тази грозна картина на човек му е все по-трудно да накара хората да спрат да бъдат лоши, но по-скоро може да им покаже как да бъдат добри. Ето навярно това е част от същината на проблема – дефицитът на примери по добри дела. Но и това може да се преодолее и това може да бъде овладяно, макар и не елиминирано. Ако всеки от нас приеме тази мисия като собствена и ежедневно прави по едно малко добро, то значи, че с малки, но уверени стъпки светът ще напредва и ще търпи прогрес.

Нима, ако точно вие сте част от този напредък няма да ви доставя удоволствие и удовлетворение? Сигурна съм, че едва тогава ще повярвате. Просто някой трябва да ви даде правилната посока и път.

Доволна съм, че съм възпитана да приемам различните не като недъг на обществото, а като неговото очарование. И те са същества, и те дишат, но по-важното е, че и те мечтаят. А за мечтите няма различни!